ДИЛЪРИ НА КРЪВ

Още на входа на Националния център за кръводаряване те посрещат с думите : "кръв ли търсиш"? Продажбата на кръв там процъфтява и много хора се изхранват по този начин. Тези, които вече са продали своята кръв излизат с превръзка на ръката и плик с шоколади. Много от тях отричат да продават кръвта си за пари, а казват, че са я дарили за някой близък.

Когато влязох в двора на центъра веднага ме наобиколиха роми и когато попитах дали мога да купя кръв, отговорът беше положителен. В момента когато разбраха, че съм журналист, отказаха да говорят. Все пак един от тях ми каза:”Казвай какво искаш да знаеш”. Разказа, че се дразни от „глупостите”, които пишат за тях по вестниците: „Ама те почнат да пишат по вестниците глупости, тука изнудваме хората, тва онова. Няма лъжа, няма измама. Тука няма изнудване. Никой не идва от добро тука, разбираш ли, всеки идва от нужда”, обясни ми таксиметровият шофьор.

„Човек като свикне един път и после не може да се откаже, на всеки два месеца идваш и даваш”, това отговори продавачът на кръв, на въпросът дали не се притеснява за здравето си. За половинка (450 мл) кръв прибира към 100-120 лева, в зависимост от пазаренето.

През последните години няма достатъчно кръводарители. Затова преди всяка планова операция болницата изисква бележка за дарена кръв. Именно в този момент се отваря ниша за дилърите на кръв. Ако нямате близки, които да дарят кръв се обръщате към непознатите, които предлагат своята кръв срещу пари. Докато кръвта не достига пазарът на кръв ще съществува. Хората, които нямат роднини или познати стават клиенти на продавачите на кръв.

ЕДИН ДЕН НА КЛОШАРЯ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЕЗДОМНОТО КУЧЕ

Когато се събудих сутринта се бях сковал от студ. Днес е един от тези дни, в които се чудиш кой сезон е есен или зима. Толкова е студено, че ти замръзва всяка кост от тялото, но същевременно няма сняг. Луда работа. Много обичам лятото, това е сезонът на сбъднатите мечти. И винаги когато се сетя за него, сякаш душата ми се стопля. Освен сезон на любовта, през лятото е пълно с храна. Е и през есента има, ама зимата е ужас. Иначе харесвам снега. Обичам да гледам как валят снежинките и се превръщат в бяла покривка на земята. Всичко става бяло и някак приказно. Интересно нещо е времето, никога не знаеш какво да очакваш от него. Ето мисля си за своенравието на времето и започна да вали дъжд. А, ама аз забравих да се представя – казвам се Мурджо и съм улично куче с черна козина на кафяви петна и остра муцуна. А този, който спи до мен е Гошо. И той като мен си няма никой и сме си приятели. С Гошо се срещнахме на улицата и оттогава сме заедно всеки ден, от сутрин до вечер. Живеем на едно място, близо до един шумен път. Денонощно минават автомобили. Спим заедно, така през зимата се топлим един друг. А ето, че се събуди най-накрая.
-О, Мурджо, ко стаа мой човек? Леле, че студ, направо се пука….И главата ме боли и съм гладен . Дай да съ завъртим да вийм кво ще намерим.
-Еми добре съм, ама ми е малко студено
-Добре де, знам са , че си гладен стига си лаял
-Е, че аз винаги съм гладен!?!
Много интересен е животът с Гошо. Всеки ден ни се случват различни неща. Вчера например като ходихме от другата страна на улицата при плод и зеленчука един човек ме почерпи с кокали А за Гошо имаше оставени ябълки. И аз обичам ябълки, ама повече обичам кокали.

Както винаги така и днес тръгнахме по обичайния маршрут. Още един ден от нашия живот. Гошо винаги взима с нас количката и синята пластмасова пръчка. Количката е на две колела и има дръжка за дърпане. Спирахме се на всяка кофа и Гошо прегледаше щателно това, което би могло да ни бъде полезно. Това ,което винаги събирахме е хартия и картон. Е и всякакви други неща, които могат да ни бъдат от полза. Понякога се натъквахме на истински съкровища. Винаги ми е много интересно какво ще намерим. Е има и дни когато нищо не намираме, дори и картон. Иначе като натоварим количката и отиваме на едно място, наречено пункт, където взимат всичко и дават пари. После с тези пари отиваме и си купуваме храна и нещо, което Гошо нарича огнена вода. И така си живяхме известно време. Ние кучетата не измерваме времето като хората, така че колко време отмина от началото на приятелството ми с Гошо не знам. Нашето обиталище си оставаше все същото. Бродихме всеки ден по същите познати места. Е количката ни се счупи , но измайсторихме нова. Гошо, като всеки човек го удряше носталгия за отминалите дни, но все пак той е човек. На нас кучетата тези неща бързо ни минават, подадат ли ти кокал, похапваш сладко-сладко и вече живота ти се вижда по друго яче.
Една сутрин – както всяка сутрин с Гошо се пробудихме лениво от топлите лъчи на слънцето. Вероятно пролетта както Гошо я наричаше бе дошла. Тръгнахме по обичайните маршрути. Той тъкмо се беше сдобил с новата си рубашка, а аз с нова каишка, когато от отсрещната сграда се чу вик:
-Пожар, помощ, пожар! Вуйна Николина ще изгори, тя не може да ходи! Теменуге, излизай бързо. Ше изгорим живи!!!!!!!
В този момент малкото момченце на съседите Петърчко започна да вика срещу Гошо:
-Господине, помогнете, баба е вътре. Помогнете и да излезе.
Гошо погледна мрачно към горящата сграда и извъртя глава обратно към пътя с идеята да продължи, защото точно това дете в една от поредните ни обиколки на квартала, беше хвърлило камък по нас. Но аз го дръпнах за ръкава обратно към горящата сграда. Гошо влезе в пламъците и изкара полузадушената жена. В този момент пристигнаха сумати големи светещи коли. Както Гошо ги наричаше общо куки(пожарна, полиция и линейка) Той не желаеше да има контакт с тези хора на закона, защото не беше видял нищо хубаво от тях. И излезе прав. Изведнъж куките изскочиха от колата с викове:
-Стой на място. Не мърдай!
И докато се усетя какво става напъхаха Гошо в патрулната кола и го закараха на някъде. Останах сам немил и недраг. И така няколко дена обикалях сам по улиците и търсех моя приятел. Всяка вечер се прибирах в нашето обиталище с надеждата, че ще го открия свит в старите “пухенки”. Аз постепенно се установих до бакалийката на баба Цена. Тя всяка сутрин ми слагаше в чинийката ми с надпис “Томи”, остатъците от семейната им вечеря. Заради надписа на чинийката, тя ме беше кръстила Томи. Гошо все повече ми липсваше. Не, че баба Цена не се отнасяше добре с мен, но Гошо беше истинския ми приятел. Една сутрин тъкмо се бях прибрал от любовни подвизи, бях много хлътнал по кучката Мара, живееща две преки по надолу в къщата с големия балкон от дясно. С нея въртяхме любов от много време и тъкмо нещата бяха достигнали своя колосален момент. Смазан от убийствената нощ си мислих само за меката ми постеля в шперплатовата ми колиба. Тъкмо бях изпънал блажено лапи и главата ми плавно се отпускаше на една страна, когато дочух познат глас:
-Ъъъъъъ, извинете да ста виждали тукъ…. един пес черен с петна по него. Как да ви го обяснъ един такъв ъъъъъъъ, мръсен?
Баба Цена се почеса и рече:
-Абе бабе, много си ми познат от някъде. Тука некъде ли живееш. А пък такова куче не съм виждала, влизат излизат тука разни, ама куче не е пазарувало. Ти да не би да си го изпуснал от каиша, че го дириш сега? Може да е отишло по любов.
-Ъъъъъъъъъъ
-Ше се върне, там откъде е тръгнал, там ще се върне
Бях толкова изтощен и си помислих, че сънувам гласа на Гошо. Лежах безпомощен в постелята и ми се присънваше, ту рижата муцунка на Мара, ту гласа на Гошо. Просъница ли бе това или реалност! Реших все пак да проверя и отворих малка част от десния си клепач. Пред себе си видях тежки черни кожени ботуши с метално бомбе и дочух гласа на баба Цена.
-Върви по живо по здраво, ще се върне.
В отглас на това чух едно звучно:
-Ъъъъъъ, благодаря все пак.
Аз май наистина не сънувах. Подадох глава от колибата и видях Гошо, това беше той, ама беше променен. Липсваше старото му сетре, което заедно бяхме открили на едно от “нашите места”. Той все още не ме беше забелязал и вече се отдалечаваше. Затичах се към него и извиках Гошооооооо, тук съм. В това време Минка от втория етаж се разкрещя:
-Чъшшш, Томи , бебето спи стига си лаял.
В този момент Гошо се обърна и се затича към мен. Следващият момент беше една дълга бурна радост. Седнахме на едно от любимите ни места. Гошо беше купил за мен от един от тези кокали, които бяхме гледали на витрината за зоомагазин “Анимо”. Той не веднъж ми беше казвал, че ще ми купи такъв кокал, ама друг път. Гошо ме прегърна и каза:
-Ех, момче ако знаеш какво ми се случи.
Той започна разказа си от момента, в който ни бяха разделили. Бяха го прибрали в някакво място, което нарече районно. Там го набедили за палеж и липса на лични документи. Докато се разбрало какво е станало Гошо е лежал на “топло”. Не разбрах много тази част, но в последствие се разбрало, че само е искал да помогне. Така и така бил в районното, изкарали му и онова нещо, където той го нарече лична карта. Пък то взело, че се оказало, че на негово име има завещана къщичка и от онези хартийки, (които ни даваха ,за връщането на хартия и картон), оставени му от леля Дафина. След края на историята Гошо се изкашля тежко, както често му се случваше, но този път събраната плюнка съдържаше кръв. Той се усмихна и ме поведе нанякъде по път , който аз не познавах досега. Озовахме се в малко дворче напомнящо ми обиталището на Мара. Гошо ме потупа и ми каза:
-Мурджо това е новият ни дом.
Заживяхме щастливо. Гошо си намери нови приятели, с които всяка вечер попийваха от огнената вода и ми подвикваха:
-Ей , Мурджо живот си живееш ти….
Но кашлицата, която бях забелязал още първия път се засили. Една сутрин той не стана от леглото. Дълго време го бутах с муцуна, но Гошо така и не се помръдна. Разбрах, че е умрял. Постоях така няколко дни. Скоро приятелите на Гошо, го изнесоха в някакъв дървен сандък. Беше се случило необратимото. Сега съм сам и търся новия си приятел.

Бездомни кучета

Наред с дупките по улиците, пръснатите навсякъде боклуци, се нарежда и проблемът с бездомните кучета. Много пъти съм си мислила какво ли изпитва един чужденец, който идва за първи път в България. Какво ли си мисли когато види глутница кучета, които се разхождат просто ей така, все едно е най-нормалното нещо на света. Една моя приятелка ми разказа за едни корейки, които доста се впечетлили от бездмоните кучета в България. Започнали да разпитват защо се разхождат по улиците и са на глутници. Оставям настрана това, че в Корея все пак ядат кучета – е да не улични, отглеждат специална порода кучета, но дори и те не могат да проумеят какво правят кучетата на улицата.
В един софийски гайд за чужденци попаднах на статия за бездмоните кучета в България. В статията предупреждаваха, че в София има много бездомни кучета, описваха как те спят в кашони и, че правителството не може да намери единодушно решение на проблема.
Проучване проведено от Витоша Рисърч сред 1000 души сочи, че проблемът с бездомните кучета е поставен на трето място, след мърсотията и разбитите улици. Според четиресет процента от анкетираните бездомните кучета трябва да бъдат затворени в приюти. А почти половината са на мнение, че общината трябва да се погрижи за това. Но реалността е съвсем различна. В момента на територията на София съществуват два приюта с капацитет по сто животни всеки. А бездомните кучета в София са 12 хиляди.